0
Д-р Росица Кръстева е лекар невролог в УМБАЛ“Медика“, където от 10 години завежда отделението по неврология. Завършила е Английската гимназия в Русе и Медицинския университет в Плевен. От този мандат е член на Общинския съвет в групата на Герб-СДС и работи в Комисията по здравеопазване и социална политика.
Скоро й предстои публична защита на докторска дисертация по нервни болести към Медицинския университет във Варна.
Доктор Росица Кръстева е зодия Козирог и на тази Коледа ще навърши петдесет и две. Но годините й не й личат - не само защото така е прието да се казва на една красива жена. Средна ръст, руса и стройна, тя повече прилича на интелектуалка, а не човек с такава сериозна професия. А може би на мен така ми се струва, защото за първи път, макар и задочно, съм се запознала с нея от един клип в интернет, в който изпълнява… рок пред микрофон. Родена е в Павликени, но израства в Сухиндол, родното място на баща й. В нашия разговор това красиво, известно с хубавото си вино село ще бъде споменавано често, защото там е минало детството й. Сухиндол (вече град) се намира в подножието на Стара планина, до река Росица. Росица се казва и любимата й баба, на която е кръстена и която я е отгледала. После ще се окаже, че именно тази баба Росица, която се е оженила на 16 години и цял живот е прекарала на село, май е единствената фамилна връзка на Росица с медицината.
Но да караме по ред.
- Доктор Кръстева, разкажете ни малко повече за себе си?
Аз съм родена в град Павликени, така да се каже по стечение на обстотелствата, защото това е било най-близкото населено място с родилен дом до Сухиндол, където майка ми ме е родила. Родителите ми са от Сухиндол, но са дошли в Русе още като ученици. Майка ми е проектант и цял живот до пенсионирането си работеше в Проектантската организация, а баща ми е електротехник. Други лекари, освен мен, нямаме в близкото родово обкръжение До тригодишна възраст съм живяла изцяло в Сухиндол, а и след това прекарвах ваканциите си там. Така че може да се каже, че съм отраснала на село. Цяло лято прекарвах сред природата, с животните, непрекъснато бях при зайчетата, много ги обичам. Мечтата ми беше да имам и коте, но родителите не ми позволяваха. (Сега вкъщи имам котарак, много красив черен – затова се казва Нерон. Не е породист, от улицата е - аз смятам, че трябва да се осиновяват животните.) Четях много книги, в Сухиндол имаше голяма библиотека и редовно ми даваха награди като най-добър читател. Не само в гимназията, но и през студентството през ваканциите си продължих да си ходя на село. Тъй като следвах в Плевен, ми беше по-лесно да се прибера при баба Росица в Сухиндол, отколкото в Русе.
- Как се запалихте по медицината?
Всъщност, първо исках да стана юрист и до 11-ти клас на Английската гимназия в Русе се подготвях с литература и история да кандидатствам право. Като разбра, че се отказвам, учителят ми по литература Иво Братанов дори ме нарече вероотстъпник. Защото той ме подготвяше много сериозно за кандидатстудентския изпит по литература.
През последната година в гимназията мои роднини започнаха да ме разубеждават да се откажа от правото и да кандидатствам медицина, говореха колко хубаво било да си лекар. Започнах да се подготвям по биология, тръгнах на уроци по химия при известния учител Яким Петков, който е подготвил голяма част от медиците от моето и по-предното поколение.
Но сега си мисля, че медицината ми е била предопределена и от друго.
Моята баба Росица цял живот си работеше като санитарка в здравната служба на Сухиндол и аз общо взето съм израснала там. Играчки са ми били спринцовките - на времето бяха едни такива стъклени, изваряваха се в метални барабани, само им махаха иглите и ми ги даваха да си играя с тях. Докато баба почистваше, аз обикалях всички кабинети, теглех се на кантара, разглеждах рецептите, там съм видяла за първи път неврологично чукче… Здравната служба в Сухиндол беше в една стара сграда и беше организирана, както в момента изглежда едно малко ДКЦ: имаше акушерка, която правеше женските консултации, имаше кардиологичен, неврологичен, стоматологичен кабинет, обща манипулационна, клинична лаботарория също имаше. На всеки три години в Сухиндол по разпределение идваха млади лекари със семействата си, настаняваха ги в една общинска къща на квартира и баба ми им гледаше децата, беше им като майка на всичките.
Това може би е предопределило бъдещото ми професионално насочване. Защото аз освен право, в един кратък период се бях запалила по архитектурата, тъй като добре рисувах и ходех на уроци при хдожничката Виолета Радкова. Но се отказах. Явно е трябвало медицината да победи. А и баба ми все искаше да ме види лекарка…
- Защо избрахте точно неврология?
Когато ме приеха медицина в Плевен, още по време на семестриалното обучение се насочих към неврологията. Хареса ми като наука, макар че е много трудна специалност и затова малко завършващи лекари се ориентират към нея. Беше ми много интересна, защото е сложна като анатомия, като физиология и наистина е предизвикателство да се научат всичките пътища на мозъка, на централната нервна система. Все още има много неща, които медицината не знае, затова за съжаление все още нямат някакво ефективно лечение болести като множествената склероза, деменцията, болестта на Алцхаймер. Така че неврологията има много да се развива, да се правят проучвания, за да се създават лекарства за тия заболявания.
- Как започна професионалния Ви път като лекар?
Когато аз завършвах медицина през 1997-98 година, ситуацията в България с медиците беше противоположна на сегашната. Имаше много завършващи лекари, а нямаше работа за всички. Аз започнах в Бърза и неотложна помощ, в спешно приемно отделение на тогавашната Обединена районна болница. Там работих на линейка до 2001 година, като родих дъщеря си и след майчинството почти веднага започнах в Първо нервно отделение на държавната болница. Там работих до 2013 година, като междувременно специализирах към Варненския Медицински университет. Сертификат за специалност по неврология взех през 2008 година, имам и допълнителни квалификации в последствие по електроенцефелография, електромиография и доплерова сонография.
Основно като специалист се занимавам с електроенцефелографии - това е изследване на физиологичната активност на мозъка при болни с епилепсия.
- Кога станахте част от екипа на частната болница „Медика“?
Още със създаването й. В началото там нямаше неврологично отделение и аз работих в кардиологията, бях консултант по неврология на цялата структура на „Медика“, включително и на физиотерапевтичната болница. През януари 2015 година беше създадено неврологичното отделение и оттогава съм му началник, на започнахме от нулата.
- Разбирам, че Ви предстои да получите научна степен по неврология?
Да, вече съм на финала - предстои ми публична защита. Преди четири години бях зачислена на задочна докторантура към Медицинския университет във Варна в катедрата по нервни болести и нервни науки с научен ръководител професор Капрелян. Темата ми е „Качество на живот при пациенти с дискова болест“. Изключително актуална материя, защото става дума за пациенти с широко разпространени заболявания като дископатия, дискова херния, протрузии, дегенерация на междупрешлените дискове, които обикновено са хронични. Всеки лекува пациента с обезболяващи, но на практика ни липсва обратната връзка - какво е качеството на живот на тези хора, доколко те живеят нормално, или страдат от някакви депресивни състояния, за които трябва да се вземат специфични мерки. Всички тези неща са предмет на докторската ми дисертация.
- Какви са плюсовете и минусите на българската здравна система, според Вас?
Сега здравеопазването ни все още е много добро и лекарите ни са много добри. Но връзката между лекар и пациент по различни причини е нарушена и трябва да бъде създадена отново. Както се шегуваме, като стане нещо в държавата, винаги „Пирогов“ е виновен. Доверието между лекаря и пациента е нещо, което помага, наруши ли се, ние не можем да очакваме добри резултати в лечението. Започва една агресия, дори насилие към медиците. За това нещо, според мен, вина има и обществото, пък донякъде и самите лекари, вече са много изнервени. Трябва да има емпатия, да има разбиране на проблемите и на едната, и на другата страна. Забелязала съм например,че пациентите от други държави, които идват в болницата да се лекуват, са много по-възпитани и търпеливи от нашите. Чакат си търпеливо реда, нямат такива изисквания. А българинът отива на лекар с готово мнение, почва да дава съвети, да изисква какви изследвания да му се направят. Това е задача на лекаря. Всичко това означава,че доверието лекар – пациент го няма, нарушено е.
- Какво мислите за лекарските грешки?
Както казах и в началото, аз още от малка много ибичам да чета книги и някои неща, които са ми направили впечатление в тях, ги запомням завинаги. Например в „Цитаделата“ на Арчибалд Кронин има една реплика, която съм я запомнила и до ден днешен: Не приемай нищо за даденост! Тоест, дори и половин процент съмнение да се появи в диагнозата, провери го. Това е много важно за лекаря, защото дори при най-подробния преглед, и при най-подробните изследвания, ако нещо пропуснем в алгоритъма, може да се откаже, че се касае за нещо друго и да направим фатална грешка.
- Вие допускали ли сте такава грешка във Вашата лекарска практика?
За щастие фатална грешка не съм допускала… Спомням си, имах един случай като току-що завършил лекар и още работех на линейка в „Бърза помощ“. Извикаха ме от Дома за социални грижи за бебе на годинка и нещо с висока температура. Аз го прегледах, предписах лекарства и го оставих в Дома. След това много се притеснявах дали това дете не трябваше да го вземем с линейката и да бъде хоспитализирано. Когато се прибрах вкъщи, продължих да мисля за този случай и затова се обадих да питам как е детето. Медицинската сестра на Дома ми каза, че все пак го са го закарали в болницата и чак тогава се успокоих. Сигурно съм имала и други такива случаи. Няма човек, който не греши, ние лекарите също не сме безгрешни, за съжаление обаче нашите грешки понякога могат да бъдат фатални. Но никой лекар няма да направи грешка умишлено, повярвайте, всеки един от нас се стреми да се образова, да повишава квалификацията си! Ако има някакви грешки, те не винаги са чисто от страна на лекаря. Много от тях се дължат на лоша организация в здравната система, това са така наречените системни грешки. Има ги във всяка държава, дори с най-високо развитото здравеопазване.
Затова моето мнение е, че в Спешна помощ трябва да работят подготвени кадри, а не само новозавършили лекари без никаква практика и опит. Това са спешни пациенти, които трябва да бъдат поети от опитни лекари или парамедици, които са подготвени точно за работа в „Спешна помощ“. Тоест, задължително е спешните медици да бъдат също толкова квалифицирани, колкото и по другите специалности, а не да пратим един новозавършил лекар там да се учи и да греши…
- Споменахте, че имате дъщеря, тя как гледа на лекарската професия?
Да, имам дъщеря Гергана на 24 години. Тя завърши за помощник фармацевт. Категорично отказа да става лекар. Каза ми: аз не искам като тебе постоянно да трябва да уча на стари години и постоянно някой да ми звъни по телефона, да ходя на дежурства. Баща й, бившият ми съпруг, също е лекар. Той е от Плевен, бяхме състуденти. Дойдохме да живеем в Русе, мечтата му беше да стане психиатър, успя да се реализира професионално и сега работи в Центъра за психично здраве. Разделихме се, но той си остана в Русе, защото Русе наистина е град, в който хората остават. Не се разбрахме като семейство, но пък имаме много хубава дъщеря. Той има още една от последващ брак, но поддържаме връзка покрай дъщеря ни. Аз също имам партньор, с който сме вече 15 години заедно. Не родих друго дете, може би заради моята кариера. Аз винаги съм била в края на нещо завършващо и в началото на нещо започващо. Човек трябва да жертва някои неща…
- Какво мислите за тенденцията нашите медици да отиват да работят в чужбина?
И аз съм имала възможност да отида да работя в чужбина - в Германия,тъй като знаех добре немски, в Английската гимназия бях в немска паралелка. Но не го направих, защото смятам, че ако човек работи достатъчно усърдно, ще успее и тук, в собствената си държава, без да се чувства чужденец някъде другаде. Имам колеги, които бяха в европейски държави, включително в скандинавските страни, и те са ми казвали, че и там не е раят на Земята. Познавам колеги, които са се върнали от Германия, така че камъкът си тежи на мястото. Преди 10-15 години лекарите у нас бяха лошо заплатени, нямаше добри условия за специализация на младите, но вече това не така, тенденцията е все повече млади лекари да остават в България. Лошото е, че повечето се насочват към по-високо платени специалности, а за други като педиатрията, неврологията пр. липсват кадри. Може би трябва да има държавно регулиране по специалности. Например по време на Ковида се видя, че нямаме инфекционисти. Общопрактикуващите лекари също са малко и на такава възраст, че след 20 години няма да упражняват вече професията си по обективни причини. Да не говорим за проблема с медицинските сестри, там положението е страшно и трябва държавата наистина да вземе спешни мерки, защото има невероятен отлив от професията. Голяма част от тях са на пенсионна възраст, работят на по две места. А без тях не може, защото лекарят назначава лечението, но грижата за болния е на медицинската сестра - тя е до пациента, тя е неговият психолог. И когато трябва да се грижи за много пациенти и е изморена, това се отразява на качеството на грижите.
Добре, че го има Русенският университет, в който се обучават медицински сестри и акушерки, медицински асистенти, кинезитерапевти, защото иначе положението в града ни щеше да бъде още по-лошо. Аз самата съм асистент в катедрата по здравни грижи и имам лични впечатления…
- Д-р Кръстева, от този мандат Вие сте и общински съветник. Защо се насочихте към политиката? Обикновено такива хора още от ученици са били дейни активисти. Вие?
Аз в политиката съм от скоро, но от доста отдавна следя политическия живот у нас, интересувам се, имам мнение. През ученическите ми години - точно обратното, винаги съм стояла настрана от колективните мероприятия. Когато аз бях ученичка, това беше едно друго време и тези неща бяха задължителни, изглеждаха ми фалшиви и не си падах по тях. През 89-та , когато се смени системата, бях в 11 клас и ходехме по митингите на площада. Всички повярвахме, че нещо ще се промени, но се оказа, че не стана, както го очаквахме… В началото на 90-те, вече бяхме студенти, настана хаос, инфлация, страшни години. През зимата на 97-ма година, когато падна правителството на Жан Виденов, пак бяхме на площада. В такъв смисъл съм проявявала гражданска позиция, но не съм участвала в някакви партии и организации, не съм се тикала напред да бъда фактор. Не съм се стремяла към политиката като самоцел, просто имах мнение - може понякога да е било грешно като при всички млади. Сега, когато имам житейски опит, включително и професионален, смятам, че мога да бъда полезна като експертно мнение и позиция.
- Нека да поговорим и за Вашето хоби - пеенето…
За хоби е доста силно да се каже, но обичам да пея. А записът, за който говорите, стана малко като на майтап - един колега ме покани да изпеем една песен и да я запишем, много се постарахме, това беше нещо съвсем различно от всичко, което съм правила до този момент. Клипът се получи благодарение на това, че студиото беше много добро и човекът, който направи записа, е професионален музикант. За мен това беше първият, записахме още един кавър на АББА, но така и не остана време да го направим като клип с моите ангажименти. Това хоби изисква време… Иначе не съм музикант, сулфеж не съм учила, но като ученичка съм пяла в хор, сега някои хора се смеят, като казвам това… Тогава всички пеехме – по бригади, в автобуса, докато пътувахме на екскурзия. Сега не е така, всеки си пуска музика на телефона и това е.
- Отново сме в предизбрна кампания. Какво ще кажете за политическата обстановка пред поредните парламентарни избори?
Мисля, че този път наистина има шанс за някаква стабилизация, това прословуто излизане от тунела да се получи и да има стабилно правителство - не знам, така си мисля. От мои познати чувам, че се очаквал голям протестен отлив от гласуващи. Това са интелигентни хора, които уж разбират нещата, на прав път са, но и те казват, че нямало смисъл да се гласува, защото всичко било нагласено. Ако всеки не отиде да гласува, то наистина ще се нагласи – ще отидат само тези, които гласуват „под строй“. Затова е добре хората непременно да гласуват.
- Имате ли амбиция да се развивате в политиката, да станете депутат например?
На този етап не. Тъй като съм за първа година общински съветник, бих искала на общинско ниво да се утвърдя, смятам че тук има много какво да се работи. В Русе познавам хората, познавам проблемите, виждам ги и всеки ден, докато се движа по улиците. Освен това в никакъв случай не искам да се отделям от професията си. Затова мисля, че мястото ми е тук, пък кой знае по-нататък…
Напиши коментар