0
Именитата българска режисьорка Вера Немирова наскоро беше номинирана за Режисьор на годината 2021 от влиятелното списание „Die Opernwelt”, което отразява творческата продукция на най-добрите оперни театри в света. Високото отличие се присъжда на Вера Немирова за „чувствителната музикалност и респект към трансцендентността“ в нейния режисьорски прочит на операта „Дон Карлос“ от Дж. Верди в Sepmeroper Дрезден.
Талантливата режисьорка имаше запомняща се изява и на сцената на Русенската опера - през 2014 г., тя реализира втората русенска и българска постановка на „Катерина Измайлова” на фестивала „Мартенски музикални дни”.
Вера Немирова е дъщеря на оперния режисьор Евгени Немиров /1882- 1945/, който е работил в русенския оперен театър от 1954 г. до 1969 година. Неговата постановка на „Дон Карлос” е играна на русенска сцена повече от десет сезона от 1963 г. до 1975 г. с няколко силни състава. За живота, творчеството и таланта на Евгени Немиров ни припомня със своя очерк критикът Огнян Стамболиев.
Изключително интересната фигура на режисьора Евгени Немиров, син на големия наш белетрист - русенецът Добри Немиров /1882- 1945/, е свързана предимно с Русенската опера в периода от 1954 г. до 1969 г. Без съмнение, той е един от градителите й през най-добрите й години, от които имаме нужда днес, в това време на безмилостно рушене и упадък на българската музикална култура.
Роден е на 3 юни 1916 в София. Завършва гимназия в Сливен и се записва да следва право в Софийския университет „Климент Охридски“. По-късно става ученик на скулптура Андрей Николов и същевременно постъпва в школата на Николай Масалитинов за театрална режисура. В обкръжение на художници, скулптори и писатели като Илия Петров, Иван Мандов, Иван Фунев, Павлето, Емилиян Станев и др. се изгражда като творческа личност. През 1954 г. става оперен режисьор в Народна опера - Русе, като получава звание „режисьор по чл. 9 за изключително дарование“.
Творец с невероятно богата, енциклопедична култура, с живо въображение, роден естет и истински ерудит, той издигна високо нивото на Русенската опера в сценично отношение. При това, в един момент, когато у нас режисьорите бяха сравнително малко и не всички на ниво. Заедно с другия много заслужил наш режисьор доц. Стефан Трифонов, Немиров до голяма степен определи лицето на театъра и създаде значителен брой певци- актьори, с които Русе и България с право се гордееха.
Евгени Немиров направи силно впечатление на критиката и оперната публика още с първата си постановка на „Отвличането от сарая” на Моцарт /1954/. Диригент на спектакъла беше Добрин Петков, изработил музикалната част много прецизно, а художник – Асен Грозев, станал известен по-късно като илюстратор и карикатурист. Не съм гледал тази постановка и нямам непосредствени впечатления, при все че се е играла доста сезони. От спомени на хора от публиката и от критиката мога да съдя, че е била много стилна и динамично решена, с отлични актьорски попадения: Блонда /Пенка Маринова/, Осмин /Кирил Захариев/, Белмонте /Николай Здравков/.
Спомням си втората постановка на този режисьор – „Селска чест” от Пиетро Маскани, която се игра повече от 15 сезона. В тази определено веристична творба той преодоля натуралистичната екзалтация и сантиментализма в либретото и музиката, за да изгради един вълнуващ, но уравновесен и правдив спектакъл, без излишни афекти и прекален мелодраматизъм. Много резултатна бе работата му с певците, представили се тук като завършени драматични артисти /Мария Бохачек - Сантуца, Борис Цветков - Туриду, Кирил Кръстев - Алфио, по – късно Ана Георгиева и Ана Ангелова - Сантуца и Иван Димов- Туриду/.
На много голям и продължителен успех се радваше неговата постановка „Ловци на бисери” от Жорж Бизе. Тук той се изяви още по-успешно в по- трудната и непривична за нас стилистика на френската лирична опера, при това с далечен, екзотичен сюжет. И тук, като в повечето от своите спектакли, Евгени Немиров сам подсказваше или измисляше сценографията и костюмите на своите сътрудници – художници, които само я изпълняваха. Негово дело беше и хореографията на постановката!
С вкус и въображение той реши визуалната страна на спектакъла, като при това даде пълна свобода на въображението си и построи много оригинално, но и логично и четливо мизансценните композиции.
Тройката Кирил Кръстев - Николай Здравков – Пенка Маринова тук бе изключителна в ефектните роли на Зурга, Надир и Лейла. Добре съхранена и поддържана, постановката не слезе цели 18 години от афиша на театъра, беше станала нещо като емблема на Русенската опера, записаха я за Златния фонд /дир. Любен Пинтев/, жалко че не беше съхранена на филмова лента.
Евгени Немиров сам рисуваше, моделираше, скулптираше, познаваше отлично историята на изкуствата, на литературата, музиката и театъра. Всестранната му култура личеше във всеки спектакъл, дори и в по-непретенциозните заглавия от рода на „Мамзел Нитуш” или „Имало едно време”. Беше надарен с прекрасно пластично виждане, с умението да търси и намира нови форми на познатите класически пиеси. През 1965 година постави много оригинално „Дон Паскуале” на Доницети, като я реши в стилистиката на италианската „комедия дел арте”. Като „театър в театъра” и включи интересно решена балетна пантомима в увертюрата.
В Русе Немиров постави 19 опери и оперети. В тях, според Розалия Бикс, осъществи себе си главно в две посоки. Първата, обхващаща „произведения, които по автор, по естетика постигат въздействието си в поредица от апотеозни мигове / „Джоконда”,1958 г., „Дон Карлос”, 1963 г. и „Селска чест”, 1954 г./. Другата посока според Р. Бикс намира израз в произведения, които са изградени върху „сплитането на различни стилистики /„Отвличането от сарая”, 1954 г., „Ловци на бисери”,1955 г. и „Лакме”, 1961 г./. Бих подчертал, че по природа статичен и съзерцателен, Евгени Немиров пречупваше всичко видяно и чуто през своя кръгозор на естет.
Силни и оригинални бяха постановките на „Джоконда”,„Цар Калоян” и особено на „Дон Карлос” - всяка от тях посрещната като събитие, като нещо ново и модерно в българския музикален живот. Дълъг живот имаше „Дон Карлос”- повече от десет сезона от 1963 г. до 1975 г. с няколко силни състава. Театралната форма, която потърси Немиров тук, беше графически лаконична – гола сцена, почти без декори и с малко аксесоар, а в дъното - проспекти по платна на Веласкес, строг рисунък на мизансцена, ясно очертани сценични фигури, точни и изразителни костюми и грим, драматургично осмислено осветление.
Една тънка и умна психологическа основа, върху която той изгради действието на мащабната драма на Верди и Шилер. Забележителни резултати даде и работата му със солистите, които тук се изявиха като истински драматични артисти: Евелина Стоицева /Елизабет/, Ана Георгиева /Еболи/, Кирил Кръстев /Маркиз Поза/, Добрин Маников /Инквизитора/ и Неделчо Павлов /Филип Втори/. Достоен техен партньор беше и русенският хор, воден от Николай Николаев. В тази постановка, задържала се в афиша на театъра близо две десетилетия, русенци аплодираха още: Гяуров, Гюзелев, Кабаиванска, Стоян Попов, Николае Херля, Октав Енигареску, Питър Глосъп, Евгений Нестеренко и още много други наши и чужди артисти. И ако в по-ранните си постановки Немиров бе по-разточителен и дори малко словоохотлив, в късните следваше строго предначертаната си концепция, за да остави в съзнанието ни един строен и цялостен образ на спектакъла.
В тази строга стилистика бе решена и последната му русенска постановка – на „Дама Пика” от Чайковски от 1968 година. И тук успя да представи един силен ансамблов музикален театър при едно дълбоко психологически мотивирано проникване в мрачния дух на творбата на Пушкин и Чайковски. Упоритата му работа с артистите и особено над образа на централния герой с тенора Михаил Мартинов /един рядко надарен и темпераментен певец и артист/ даде наистина забележителен резултати. Мисля, че неговият Герман все още не е достигнат от следващите изпълнители на ролята у нас.
Но венецът в русенската кариера на Немиров бе първата българска постановка на шедьовъра на Дмитрий Шостакович „Катерина Измайлова” за Мартенските дни през 1965 година. Съзерцателен и екстатичен по природа, тук Евгени Немиров показа повече темперамент. Направи един наистина модерен, „неоперен” спектакъл, много динамичен и вълнуващ, като редица от епизодите бяха решени филмово, а актьорските постижения не само на протагонистите Евелина Стоицева, Иван Димов, Косьо Лунгов, Михаил Петров, но и на епизодичните изпълнители респектираха с дълбокия си психологизъм.
Мрачната атмосфера на този разтърсващ спектакъл се помни и днес от изпълнители и зрители и се счита за един от жалоните в историята на съвременния български музикален театър в годините след войната. Авторът, който присъства на последните репетиции и премиерата, даде много висока оценка на русенската реализация на своята творба, оцени я като една от най-добрите, правени до този момент в света.
След успеха си в Русе, Евгени Немиров реши да смени театъра и да работи на други сцени – във Варна / постави оперетата „Графиня Марица”/, в Пловдив /„Мадам Бътерфлай” и „Прилепът”/, след това и в Плевен, където през 1978 г. режисира „Продадена невеста” на Сметана. В Операта в София неговите колеги не го допуснаха. Считаха го за „модерен” и „опасно талантлив”. За съжаление, след Русе – в другите театри просто не му провървя. Не постигна успех близък до този в крайдунавската ни столица. За известно време беше в интелектуалния елитен кръг на Людмила Живкова, работи активно по програми за Комитета за култура /„Леонардо”, „Николай Рьорих”, „Знаме на мира” и др./ но поради голямата си заетост, за съжаление, остави напълно оперната режисура.
Почина на 7 октомври 1981 година в София. Сега неговата дъщеря, немската възпитаничка Вера Немирова /род. 1972 г./, прави успешна кариера като оперен режисьор-авангардист в Германия.
През 2014, в памет на своя прочут баща, тя реализира втората русенска и българска постановка на „Катерина Измайлова” на фестивала „Мартенски музикални дни”.
Автор: Огнян СТАМОЛИЕВ
Напиши коментар