0
Яница Добрева е на 32 години, родена е в град Ветово и учи там до 7-ми клас. След това завършва Националното училище по изкуствата "Проф. Веселин Стоянов" – Русе със специалност български танци. Продължава обучението си в специалност „Българска народна хореография“ в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство "Проф. Асен Диамандиев" в Пловдив. Завършила е и магистратура по Педагогическа превенция на престъпността и пробационни практики в Русенския университет “Ангел Кънчев”. Днес е преподавател по български танци в НУИ "Проф. Веселин Стоянов“, преподава народни танци на деца в няколко детски градини в града и ръководи групи за танцьори-любители в частна школа за фолклорни танци.
Познавам Яница от разходките с децата ни из центъра на град Русе. Нейното първо момче Самуил е родено през същата година, когато и моят по-голям син. Бутайки количките по градинките, си станахме близки, а аз разбрах, че освен прекрасен човек и приятел, тя е и професионалист с толкова много работни ангажименти, че често се чудя как успява да излъчва такава силна енергия и позитивизъм.
***
- Яница, разкажи ми малко повече за себе си и за това как се влюби в народните танци?
Родена съм в, както аз обичам да го наричам, екзотичния град Ветово. Там учих до 7 клас. След това кандидатствах и ме приеха в Националното училище по изкуствата в Русе със специалност български танци. Танцувам от 9 годишна – отначало в танцовия състав във Ветово, където родителите ми ме бяха записали като извънкласна дейност. Вече като родител, аз също мисля, че е важно всяко дете да посещава някакъв вид занимание или спорт, според интересите си. Всъщност, от момента, в който започнах да танцувам в този състав във втори клас, се влюбих в народните танци. Мисля, че и танците също се влюбиха в мен.
В Училището по изкуствата започнах професионално да изучавам българските танци. Имам една интересна история от тогава - в 8-ми клас исках да напусна училището и да уча интериорен дизайн, защото рисуването беше, а и все още е, моя голяма страст. Като разбра за това, учителят ми по народни танци Богдан Донев извика родителите ми и им каза, че е видял потенциала ми и колко съм талантлива и че не бива да се отказвам от танците. Той беше много строг преподавател, но сега вече знам, че е искал най-доброто за мен - така, както днес аз го искам за учениците си. След като се вслушах в родителите си и в учителя си, пътят ми към народните танци пое стремглаво нагоре, а Богдан години по късно стана мой партньор в живота и баща на двете ни момчета - Самуил и Страхил.
В 10-ти клас Богдан Донев ме покани да преподавам народни танци на деца от детските градини в Русе. Тогава за първи път от ученик станах учител. Само една година след като започнах заниманията в детските градини, получих най-важната за мен оценка: видях, че децата ме обожават и резултатите от това не закъсняха. В 11-ти клас започнах работа във Фолклорен танцов ансамбъл „Найден Киров“ – Русе като помощник-хореограф и хореограф на детския състав.
Следващата стъпка, след завършване на училището по изкуства, беше изучаването на Българска народна хореография в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. Там срещнах много приятели и колеги, с които пазим прекрасни отношения и до сега, а една от колежките ми дори ми стана кръстница.
- Кои са учителите, които те вдъхновяват и оказват влияние на работата ти?
Винаги съм казвала, че обожавам талантливите хора и те ме вдъхновяват. Не става въпрос само за областта на народните танци, а талантливите хора въобще. В сферата, в която аз се развивам, проф. д-р Антон Андонов, който е мой преподавател от АМТИИ – Пловдив, за мен е пример за такъв талантлив, развиващ се и успешен човек.
- Кое те подтикна да вземеш решението да се занимаваш с обучението на деца в НУИ "Проф. Веселин Стоянов" и какви бяха предизвикателствата по този път?
След танците в детски градини, а също и няколко пъти в седмицата вечер и в школата за любители на народните танци, поех работата като професионален педагог по български танци в училището по изкуствата, за да продължа да развивам педагогическият си опит. Това беше целта на обучението ми в Академията в Пловдив, а също имах нужда да подкрепя финансово семейството си.
В първия си ден като учител, в първия си учебен час, в който срещнах очите на моите първокласници, повярвайте ми, не знаех какво да правя. Все едно за първи път ми се налагаше да преподавам на деца в живота си. Приех работата си там като моя мисия и искам, както у мен, когато бях ученичка видяха моя потенциал и го развиха, сега аз да направя същото с тия дечица. Подходът, който използвам, е много близък до този на моя преподавател по български танци, макар че често навремето изпитвах страх от строгостта му. И все пак, моят характер и темперамент са други, а и аз продължавам все още да се развивам и променям. Уча се всеки ден от грешките си, от успехите с децата, а и от самите деца.
- Какво предпочиташ – да танцуваш или да учиш хората да танцуват?
Обичам да съм танцьор! Обожавам да съм на сцената! Обяснявам си го за себе си с това, че когато имах възможност да танцувам в професионален ансамбъл, аз реших, че “танцьор къща не храни” и избрах пътя на професионалния педагог и само понякога, когато имаме концерти, да съм на сцената и като танцьор. Сега си мисля, че ако бях започнала да танцувам в ансамбъл, може би нямаше да създам семейството, което имам, заради постоянните пътувания и ангажименти, които имат професионалните танцьори.
- Кой е любимият ти български танц и има ли „труден“ танц за теб?
Любимият ми танц е ръченицата, а трудни винаги са ми били мъжките танци, може би защото просто не ми “идват отвътре”.
- Кой е най-вълнуващият концерт или събитие, на който си танцувала и защо това преживяване остана в съзнанието ти?
Имахме общо участие с актьорите от ДТ “Сава Огнянов” в постановката „Шибил” по едноименния разказ на Йордан Йовков. Тя беше съвместно осъществена от хореографа Богдан Донев и актьора и режисьор Орлин Дяков. Ние, танцьорите от ансамбъл „Найден Киров“, учихме актьорите да танцуват, а те нас – на артистично присъствие на театрална сцена. Идеята беше прекрасна, а постановката вълнуваща за всички ни.
- Любопитно ми е как преминава един твой ден при тоя напрегнат работен график?
Наистина всичко през деня ми е по график, защото съм поела няколко ангажимента, а освен това съм и майка и домакиня. Сутрин ставам много рано, за да мога да имам време за себе си, преди да се събудят момчетата. Трябва да оставя единия в детската градина, другия на училище и в 8 часа да започна моя учебен час с учениците в НУИ "Проф. Веселин Стоянов". До обяд съм в училище, а след това отивам в детските градини, за да преподавам там. Колкото и да съм бързала, колкото и изморена да съм, когато чуя децата да викат „Яница! Яница!“ и да се радват, че ме виждат, се зареждам с енергия, стоплят ми душата и ми дават мотивация.
Няколко пъти в седмицата имам часове вечер и в школата за любители на народните танци. Там хората искат да разтоварят и нямат представа, че до преди час съм била с 3-4-годишни деца. Вече съм се научила бързо да превключвам и да бъда емоционално и физически и с любителите танцьори. Това, което най-много ме мотивира, са откритите уроци с децата от детските градини през месец май пред родителите им. Само половин час ми е нужен, за да забравя трудните моменти от изминалите месеци, защото виждам разплакани от щастие родители. Аз съм човек, който обича да прави хората щастливи, и тези резултати ме вдъхновяват силно да продължавам да предавам любовта си към българския танц. Това е мисията ми!
- Случвало ли се е да „запалиш” по народните танци не само деца, а и хора в зряла възраст, и те да пожелаят да се занимават по-сериозно с танцуване?
Да! Това се случи с един, вече мога да кажа мой приятел, който е 40-годишен и никога не беше танцувал. Започна да посещава клуба за любители, в който преподавам, и толкова добре се справяше и разви таланта си, който всъщност е имал, без дори да подозира, че дори започна като танцьор в Аансамбъл „Найден Киров“, наравно с хора с много повече опит. Скоро ми сподели, че вече е достигнал момент, когато иска това да се превърне в негова професия.
- Какво е отношението към теб на хората, с които работиш?
В НУИ "Проф. Веселин Стоянов в началото се притеснявах от останалите учители, много от които бяха мои бивши преподаватели. В учителската стая често се случва все още да им говоря на „Вие“. Те много ме подкрепят и са щастливи, когато ги поканя на концертите с децата от училището по изкуства и видят какво сме постигнали. Получавам добри отзиви от тях като професионалисти. В детските градини също работим изключително добре с учителите и често правим съвместно тържества.
Добре се чувствам и в клуба за любители танцьори. Ласкае ме фактът, че тези хора, освен че са ме избрали точно аз да съм техен учител, си и плащат, за да танцуват там. Споделят ми колко ги зареждам позитивно, не само като професионалист с народните танци, но и като човек, който се забавлява заедно с тях, докато танцуваме. Част от тези хора вече са и мои приятели и взаимно си даваме отмора и добро настроение.
- Предстои ли нещо ново сред работните ти ангажименти?
Правя планове да създам нещо ново и лично мое, отново свързано с народните танци. Искам да е различно и да не е правено досега в Русе. Това ще бъдат групи за танцуване на възрастни и деца, заедно хванати ръка за ръка. Групи за майка и дете, за татко и дете, за баба и внучка, за две сестри - споделен и по-различен момент с близък човек.
- Как съвместяваш работата с това да си майка на две момчета? Какво обичаш да правиш в свободното си време?
Освен „професионалните” ми над двеста деца, имам и мои две, които, който ни познава, знае, че са като за двеста. Те често ме придружават и на някои от работните ми ангажименти. Преди две години си дадох сметка, че на 30 години е време да обърна внимание и на себе си и да си давам по-често почивка от работата. Оказа се, че освен служебно, не бях пътувала почти никъде. Първият ми подарък беше една тридневна почивка с две мои много близки приятелки в Милано. Там усетих колко е хубаво да отделям време и за себе си, и то точно като пътувам с приятелки. На следваща година повторихме пътуването и посетихме Валенсия, което беше моя голяма мечта. Тези моменти са незаменими и ме карат още по-силно да давам от себе си, когато се завърна към работата и семейството.
Напиши коментар