0
Андреана Николова е от певците - явления в оперна България. Още като студентка в Музикалната академия, тя прави впечатление с красивия си и богат мецосопранов глас, печели поредица от награди на престижни вокални конкурси и се радва на стремителен старт на професионална сцена. Дебютира в ролята на Азучена в Софийската опера съвсем млада - на 26 години и вписва тази роля в списъка с най-свидните си изяви на сцена.
Репертоарът й е изключително богат и стилово разнообразен, което е обосновано от разностранните артистични търсения на певицата. Включва централните мецосопранови партии в много оперни заглавия. Ученичка е на маестро Георги Делиганев в Русе. Докато е студентка в Музикалната академия е забелязана и гостува в постановки на български и чуждестранни оперни сцени. Специализирала е в Културния институт „Борис Христов“ в Рим при авторитетната вокална педагожка Мирела Парутто. Стипендиантка е на австрийската фондация „Музиктеатър”.
Андреана Николова е преподавател по класическо пеене в НУИ „Проф. Веселин Стоянов” в Русе. Има син в четвърти клас. Сестра й е актриса, а брат й е музикант. Известна е като защитник на различни обществени каузи с ярката си гражданска позиция.
В рамките на десетина дни през април блестящото мецосопрано Андреана Николова се представи в два различни музикални жанра – песенен концерт с барокова музика и Улрика от операта „Бал с маски“ на Верди. Това е първата й роля като солистка на оперния ни театър. Така тя отбеляза 20 години от своя творчески път на сцената на Русенската опера. На 22 април й предстои още един класически концерт „Романтични силуети“, който е част от програмата на Блок 14 Център за изкуство и култура, където тя намира друго поле за изява. Това е повод за днешното интервю, в което ще си говорим за предизвикателствата да търси нещо ново, както беше в мюзикъла „Кабаре“, за любимите и очаквани роли, за операта, каквато трябва да бъде през 21 век, за ролята на артиста като пример за обществено посвещение. С огромна усмивка и харизма Андреана говори толкова завладяващо, че разговорът може да продължи с часове. „Когато видях, че мога да накарам 300 човека да ме гледат и да ме следват по сцената, това е като първа доза от висша дрога и не мога да спра да желая да я получавам. Тази енергия е нещото, което оправдава битови несгоди или неудовлетворение в друг план, защото когато артистът получи това нещо, получава всичко“.
- Андреана, какво му е специалното на Вашето специално участие в концерта „Перлите на барока“, както е написано в афиша? Концертът пожъна голям успех.
- Специалното е, че получих много мила покана от моите колеги и приятели от оркестъра, които като камерна формация „Енигма“, предварително са предвидили да бъде само инструментален концерт. По-късно решават да има и глас. Много съм щастлива, че ме поканиха, защото гласът винаги придава една емоционална окраска. Ние имаме дългогодишно приятелство и сътрудничество и със Здравко Саралиев (кларинет солист-водач на група), с когото няколко пъти се изявяваме като камерна двойка. Намерихме страхотни произведения, които можем да изпълним заедно. Едното беше Ария от Вивалди със соло глас и кларинет. Втората ария, дует от Хендел, е дует за сопран и мецосопран, а ние я трансформирахме в дует за глас и кларинет.
- Ролята на „Улрика“ е първата за Вас на русенска сцена преди 20 години. Кой беше инициаторът да отбележите годишнината?
- Не, това е стечение на обстоятелствата, но не би могло да стане по-подходящо. Това, че имах възможност да изляза в „Бал с маски“, всъщност ми насочи мисълта, че са минали тези години. Иначе може би щеше да е поредния спектакъл и дори да не се сетя за това.
Годишнината на сцена бе толкова емоционална за мен, защото професионалният ми път в Русе, в моя град, започна под диригентството на Георги Димитров. Навремето беше много страшно, да си кажа съвсем честно, тъй като още преди да се запозная с него, славата му на изключително строг и взискателен маестро вече ми беше предадено от всеки. Та аз стъпих с голям страх на сцената и бях готова дори да бъда протестирана от него, тъй като бях прекомерно млада за тази партия. Сега, като се връщам назад, си давам сметка, колко хубаво нещо е младостта, защото носи в себе си невероятна смелост и дързост. За добро или за лошо го казвам, но този устрем да се случат бързо нещата всъщност отсява доста рано този, който може да оцелее в голямата игра и този, който просто не е бил готов.
- Така ли си представяхте своя творчески път в началото?
- О-о-о, аз мисля, че няма певец, който да не си представя, че е стъпил в Ла Скала, Ковънт Гардън и къде ли не, това в рамките на шегата. Винаги съм си представяла, че ще пея. Не можех дори да си помисля, че по стечение на обстоятелствата някъде по пътя, нещата ще се трансформират. То и оттук нататък си представям и следващите двайсет години да пея. Аз съм щастливка, че професионалният ми път в по-голямата си част е свързан с моя град. Да твориш вкъщи е прекрасно и аз мисля, че това е една от големите цели на творците – да учат в целия свят, но да облагородяват мястото, от което са тръгнали. Поне аз го приемам като своя мисия. Не искам да звучи пресилено или префърцунено, обаче всеки трябва да приложи знанията и умеенията за общността си. Само тогава ние можем да говорим за едно възможно ново бъдеще.
- Имате впечатляваща кариера. Как отговаряте на очакванията на публиката?
- Това е един непрекъснат труд и самоусъвършенстване. Не може човек да остане в рутината. Не може да разчита на това, че познава материята или че ще му простят нещо, защото те са го слушали да се изявява и по-добре. Това е дисциплина, постоянно търсене и безкрайно изискване към самия себе си. Като излезеш на сцената зрителите да са доволни и всичко да изглежда лесно. Това е всъщност мисията на големия артист. Отстрани не трябва да личат тези часове, часове труд.
- Успяват ли да са в разбирателство, в хармония певицата с преподавателката по класическо пеене?
- Бих казала, че и двете неща ми носят огромна радост и удовлетворение. Безкрайно благодарна съм на моя първи учител маестро Георги Делиганев, че той е видял в мен някакъв усет и възможност да се занимавам с педагогическа дейност. Нещо изключително трудно, изключително отговорно, бих казала буквално мисионерска работа. Той ми повтаряше постоянно „можеш, можеш, можеш“, дори преди аз самата да повярвам, че съм способна на подобно нещо. (Маестро Делиганев посочва за свой продължител Андреана). Случайност, шанс и огромно щастие събрано в едно, което предопределя бъдещето. При мене това се случи - този сблъсък на случайност, възможност и смелост. Да попаднеш при учител като Делиганев и може би да носиш съответния характер, първо за да оцелееш при него и да извлечеш максимума за себе си. Спомням си колко бях горда когато отидох на кандидатстудентските изпити и само при споменаването „Аз съм ученичка на г-н Делиганев“ на всички им се изопваха лицата. Тогава видях какво означава традиция, школа и авторитет. Страхотно усещане. Искам това да предам и аз като преподавател.
- Имате ли ученичка, която да е мецоспоран?
- Още не се е появил такъв изразен глас мецосопран, очаквам го с нетърпение, защото работата ще бъде много интересна. Определено мисля, че мога да помогна на такъв глас, тъй като аз съм от тези певци, които не са получили всичко от природата даром. Борила съм се за гласа си и за работата по него. Преподаването е изключително ценно, тъй като когато човек е минал по целия път на труда и в търсене на всеки тон, по тоя начин може да предаде нататък. Възхищавам се на единиците, които са надарени от Господ с невероятна вокалност и вътрешно усещане. Аз бих казала, че не съм от тези хора и наистина цял живот съм се трудила много.
- Ролята, която е била вокално предизвикателство за Вас?
- Всяка нова роля е някакво вокално предизвикателство, но Иродиада в Саломе е и емоционално, и вокално предизвикателство, първият сблъсък със стила на Рихард Щраус, с мелодиката на тези невероятни фрази и щрихи, с немския език и с интонационни изригвания – примерно една спокойна фраза в центъра, съпроводена с един мощен си бемол, това определено е вокално предизвикателство. Но е и невероятно удоволствие. Непременно искам да споделя, че по някакъв начин има някаква магия замесена в моя професионален път. Когато бях студентка, майка ми работеше в Гърция, имаше достъп в Атина до магазин с ноти, партитури, музикални записи – нещо, което в България продължава да няма. „Няма да получаваш от мен дрехи и обувки, но периодично ще получаваш по един клавир“. И аз започнах да си представям и да визуализирам, че всеки клавир, който получа, ще го изпея. И това започна да се случва. Приятелите ми бяха посветени в това нещо. Питат ме дали съм си купила конкретен клавир, а аз отвръщам, че не му е дошло още времето. Обаче получавам нотите на „Самсон и Далила“ и не минава много време получавам покана да пея в Букурещ „Самсон и Далила“. Идва „Трубадур“ – хоп пея Трубадур“, поръчвам си „Дон Карлос“ - пея в тази опера. Спомням си, слушам запис на „Саломе“ по някаква музикална телевизия и си казах: „Това трябва да ми се случи“. А това е невъзможно в България, няма да направят „Саломе“ и аз никога няма да изпея Иродиада. Две години по-късно от Софийска опера получих покана и го изпях на сцената. И това затвърди усещането, че има нещо свише, това е магия. Това е някакво оперно божество, което пуска тези магии и аз съм му била подвластна.
И в момента периодично вадя и прибирам клавира си на „Адриана Лекуврьор“( Фр. Чилеа). Това изречение специално да бъде прочетено три пъти от моя нов директор. Прекрасно заглавие за Мартенски музикални дни 2024 година. Аз хвърлям енергия във вселената, за да се завърти като бумеранг и да се върне. Мисля, че нашият театър има солистичния състав и възможността да направи това уникално заглавие, а аз мечтая да изпея ролята на Принцеса ди Буйон в операта на Чилеа.
- Ролите, които най-много си харесвате?
- Аз имам благодарност към една роля, която ме е извела напред, тя ми е дала невероятни позитиви, невероятни емоции и ми е открила много възможности. Това е Азучена от „Трубадур“. Образът на тази циганка вокално е в натюрела ми, въпреки че житейският ми натюрел е по-скоро като на Кармен. Тя ми е донесла награда в конкурса „Борис Христов“, тъй като третият тур там е спектакъл, донесла ми е награда на публиката, донесла ми е гостувания, много аплодисменти, много радост. Много! И невероятни партньорства. Другата такава роля, която е като една перла за мене, това е Еболи от „Дон Карлос“ (Верди). Това е една от мечтите на мецосопраните. Тя е изключително тежка вокално и е страхотно предизвикателство. Носи в себе си и драматизъм, и аристократизъм, невероятен образ. Дори не съм си мечтала, че ще имам шанса да изпея тази роля и че ще се завъртят така нещата, че ще има Далила на русенска сцена. Това е невероятен шанс и късмет. Спомням си, когато излезе премиерата, Марияна Пенчева, която е изпяла всичко, ми се обади и ми каза: „Завиждам ти за Далила. Нямах възможност през годините да стигна до нея“. Това още повече ми потвърди усещането, че този невероятен шанс е от онези магии – специалните. Ролята е голямо предизвикателство и като издръжливост. Едно изключително обемно пеене, както Кармен. На човек му се струва, че Кармен се забавлява на сцената, но като погледне партитурата, тя е нон-стоп на сцената и пее. На френски!
- Мечтаната роля?
- Страшно много са: Лаура от „Джоконда“, „Царска невеста“ от Римски-Корсаков – ролята на Любаша. Това са големи неща!
Аз си мечтая да участвам в съвременна постановка, а не в премодифицирана по безвкусен начин класическа постановка. Съвременният театър е нещо висше като мисъл. Ние не сме се докоснали още до това нещо. Ако трябва да мислим за класически модерен театър, това е напр. „Джани Скики“ и онова, което направи режисьорката Михаела Панаинте. Казват „твърде модерно“. Не! Това е класически театър. В такива неща бих участвала с огромно удоволствие. Ние имаме нужда от свеж поглед, но това означава режисьори с абсолютно ясна визия как се прави съвременен театър, какви са възможностите на актьора и на певеца. Истинският режисьор се оглежда, вижда потенциала на всеки и работи до границата на този потенциал. А не да идва с готова концепция и накрая всички да изглеждат като натикани в тясно палто. Мечтая си за ей такива режисьори, имала съм възможност да работя с такива, които просто за няколко дена виждат физическите, психическите и емоционални възможности на един творец и го натягат до крайните му точки, за да надскочи сам себе си. А не накрая дискомфортно всеки да се чувства ощетен на сцената, а вокалната линия все едно престава да има някакво значение.
- Мечтаете ли си синът Ви да наследи артистичните занимания на семейството Ви?
- В този толкова материален свят тази мечта е като някакво проклятие. Но той сега е в четвърти клас и ще кандидатства в Училището по изкуствата с ударни инструменти. Аз мисля, че всяко дете трябва да се занимава с изкуство и с музика. Мечтая да се възроди онази образована ренесансова личност – лекар, но свири на цигулка, дискутира свободно философски теми. Това е образованият човек. Тази ерудиция събужда вълна около себе си, защото заразява хората. Тя обогатява, образова и те подтиква да се саморазвиваш.
- Преди време казахте, че сте се върнали в Русе с голямата кошница и с целия си младежки наивитет! Как би трябвало да изглежда сега във Вашата представа един оперен театър?
- Много интересен въпрос, изключително комплексен. Ние постоянно казваме не е така, не е така, но как трябва е? Мисля, че е многокомпонентна организация - от детските спектакли през балетните спектакли с жив оркестър, най-хубавото, което може да се случи. Несериозно е в 21 век да се играе и да се танцува на плейбек. Това сега е факт. Трябва да се върви в тази посока, защото живата музика по време на балета е една магия и зрителите, особено децата, трябва да разберат, че съществува тази магия. Говорим в сферата на мечтите – не знам дали е възможно, но трябва да има студио и младите певци да бъдат въвеждани постепенно в репертоара и в дисциплината „оперно пеене“. Двата часа празник на сцената крият в себе си невероятен труд и дисциплина. Младите певци, които в момента завършват академията, първо нямат навика да работят адекватно с режисьор, с диригент, не защото не биха искали, а не им се предоставя тази възможност. Това се оказва лукс. А всъщност цялата предварителна работа - тази по ансамбли, по спяване, работа по адекватно настаняване на вокалния образ в един артистичен образ, това е изключително трудно. И докато някой не започне да обгрижва младия певец, да го въвежда постепенно в това изкуство, а не да го хвърля и той да се удавя - тук се губят нещата. Репертоарът на театъра трябва да се строи по солистичния състав, а не да налагаме репертоар и после търсим солистичен състав. Мисля, че всичко е обърнато наопаки години наред. Пожелавам си сега да се строи по солистичния състав.
- Някога предприятията откупуваха билети, водеха се ученици колективно на спектакли…
- Корпоративните билети са бъдещето на продаването на театрите и оперите и който не осъзнае това, той никога няма да менажира адекватно един театър. Ето къде се къса линията. Ние трябва да направим всичко възможно, за да намерим пътя да възпитаме новите слушатели и зрители. И това е като спешна задача номер едно.
Налага се спешно една Кръгла маса за дискутиране на методиката, по която се финансират театрите. Няма какво да се заблуждаваме – да сложиш един концерт със синтезатор, китара и двама оперни певци, за да мине това като заглавие на операта е престъпление към изкуството ни. И не виждам защо думата „елитарно“ да е лоша дума. Да, операта е елитарно изкуство! Защото целта му е да възпитава и точно заради възпитателната и образователната си цел, тя трябва да получи коренно различен тип финансиране. И е много грозно, когато некомпетентен министър или зам.-министър принизи нещата, сравнявайки моноспектакъл в зала "Армеец" с една цяла опера. Това са несъвместими неща, защото, ако в моноспектакъл на един актьор му е необходим един стол и страхотен текст, ние имаме в бекграунда на операта 200 човека, които обслужват един спектакъл.
Благодаря Ви за отделеното време. Пожелавам Ви един прекрасен концерт в навечерието на Великден и да ни поканите, когато се сбъдне мечтата за „Адриана Лекуврьор“!
Интервю на Пламенка АНГЕЛОВА
Напиши коментар