0
Елица Стори е момиче с необикновена съдба. Тръгнало от Луковит и стигнало до Америка. Превъзмогнало с невероятна воля и характер ударите на съдбата, за да се превърне в отлична скиорка, макар и с ампутиран крак. И сбъднало мечтата си да кара на олимпиада.
Нейната невероятна история развълнува много българи, след като бе разказана в предаването „bTV Репортерите”. В него бяха показани първите стъпки на родна земя на 29-годишната Елица четвърт век, след като е осиновена отвъд океана. „Страхотно е, че съм тук! Много съм щастлива. Идвам с отворено сърце, наслаждавам се на всеки момент”, споделя тя при скорошното си гостуване в България.
Всичко започва през ноември 1992 г., когато петгодишно момиченце с увреждания от дома в Луковит е осиновено в САЩ. Било е с подколянна протеза, но със запазена става на движение. Семейство Джанис и Гари Стори от Кечъм, щата Айдахо вече имат трима сина, но решават да дадат шанс и на дете от дом. Така в един мразовит декемврийски ден преди 25 години едно изплашено малко момиченце в количка среща новите си мама и татко на летището в Сиатъл. Елица Сергеева Антонова става Елица Стори.
Следват месеци на трудности, адаптация и лечение, но най-вече на грижи и любов. Налагало се навсякъде да носят момичето на ръце. Заради уврежданията, с които е родена, то претърпява няколко операции, за да може да ходи само. След поредния преглед педиатър обявил, че десният крак на Елица трябва да бъде ампутиран. Следват 4 операции. Ампутират крака й, а пръстите от него присаждат на лявата й ръка, за да може тя да има пръсти.
След като се възстановява, 7-годишната тогава Елица за първи път стъпва на ските и те се превръщат в голямата й любов. „Първоначално родителите ми се опитваха да ме научат да карам с две ски. Но осъзнаха, че аз нямам коляно на крака и за мен ще е ужасно трудно да балансирам с двата си крака равномерно, да правя завоите равномерно. Така че ми казаха „Хвърли протезата” и започнах да карам ски с един крак. Свалих си протезата, хвърлих я и използвах щеки, които имат малки ски в своя край и всъщност те ми помагаха да мога да балансирам на един крак”, спомня си сега Елица. Следват години, в които единственото в нейния живот са изпитанието на силите и собствените възможности, и стремежът да си най-добрият на пистата. „Тя просто се влюби в ските. Беше фантастично. Цялото ни семейство сме скиори. Всички караме ски и искахме тя да се забавлява. Наш семеен приятел беше треньор по ски на хора с увреждания. Той всъщност помогна за сбъдването на най-голямата мечта на Елица – Параолимпиадата”, разказва днес бащата Гари.
Олимпийските игри през 2006 г. са много специални за нея, защото по това време тя завършва гимназията, предстои й да напусне дома и да замине да учи в университета. „Да бъда на игрите, да обиколя олимпийския стадион, беше наистина много специално преживяване за мен”, връща лентата Елица. В Торино тя не успява да вземе медал и се класира шеста в слалома. „Исках обаче да спечеля медал и затова продължих да се състезавам. И тренирах, тренирах, тренирах. Защото исках да отида на още една олимпиада. Бях много млада и ми се искаше да израсна като състезател”, допълва смелата българо-американка. Съдбата обаче има други планове. На олимпиадата във Ванкувър участва годеникът й Адам (новозеландец), който също е параолимпиец и състезател по ски. Елица не успява в слалома, но той печели златото. Заедно с Адам Елица се завърна наскоро в България, защото иска да види дома, в който е прекарала детството си. „Проблемът е в това, че аз не си спомням България. Не си спомням много. Нещото, от което имам реален спомен, е как съм в детска кошарка. Това е всичко, което помня. Кръвта ми обаче е тук, в България. Аз съм и българка, и американка. Има едно място в сърцето ми, което хем изпитва липса, хем не. Има едно любопитство в него”, споделя развълнуваната Елица. Донесла е сак с подаръци от Америка за децата от Центъра за настаняване от семеен тип в Луковит, които сега споделят нейната някогашна съдба. „Главната цел на това мое пътуване са децата. Искам да им кажа, че има надежда. Че на света съществуват чудеса и те се случват”, казва тя. Вече е приключила със спортната кариера. Сега следва и прави панове за бъдещето. „В живота ми винаги съм искала да бъда най-добрата, да съм на върха. Винаги съм искала да побеждавам и така ще бъде, докато съм жива. Мисля, че ските ми го дадоха. Показаха ми какво е да си победител. Разбира се имаше и загуби, но трябва да си способен да намираш баланса. Идването ми в България сега е едно от многото, които предстоят. Беше далеч по-хубаво, отколкото дори и в най-смелите ми мечти”, завършва Елица на английски. Но вече учи и български. Както впрочем и годеникът й Адам, с когото съвсем скоро – на 4 май, ще си кажат „Да”.
Напиши коментар