0
За 26 години се наложи да пиша девет отчетни доклада. Преди да напиша този, събрах предишните осем. Прочетох ги, бяха различни. Имаше по-кратки, имаше по-подробни, имаше по-фактологични, по-аналитични, малко неща се повтаряха, но едно нещо беше характерно и за осемте. На първо място, се казваха проблемите, след това се правеше опит да се обяснят причините за тези проблеми, но неизменно присъстваше трета част, а именно- предложения за решения на проблемите. Или с други думи опит от моя страна, почиващ на вашата информация, желания, намерения, мечти да се отговори на въпроса, който са си задавали милиони преди нас и ще си задават и милиони след нас какво да се прави в бъдещите дни и години. Това, което най-много ме впечатли, за което най-много ме заболя, беше ясно видимата тенденция как оптимизмът, надеждите, мечтите намаляваха във всеки следващ доклад.
Прието е във всеки такъв документ да се описва периодът, който го предхожда. При нас, знаете конгресите се правят на четири години. Тези четири години между Осмия и настоящия Девети Конгрес бяха много динамични. За четири години се смениха пет правителства. Днес имаме най-многопартийния парламент в нашата нова история. Имаме, може би, най-компромисния коалиционен кабинет. Изобщо този период беше богат на събития. Друг е въпросът какви са резултатите за хората от тези събития. В този период ние нямахме и не си дадохме почивка, не бяхме пасивни наблюдатели. Разбира се, в раздадените ви материали, ще намерите индивидуалните отчети на членовете на Изпълнителния съвет, на важните отдели на Конфедерацията. Вярвам, че делегатите, които не са посещавали нашите регулярни форуми, наречени Конфедеративни съвети ще се убедят, че те са провеждани винаги в срок, подготвени винаги както се изисква по Устав. Няколко пъти събитията ни налагаха да свикваме извънредни Конфедеративни съвети. Изобщо, в организационен план това, което мога да кажа е, че стриктно сме се придържали към Устава, към установилата се практика, а ако щете и към вече създадените за 26 години традиции в нашата работа. Знаете, че сме членове на всички големи международни синдикални организации - Международната конфедерация на профсъюзите, Европейската конфедерация на профсъюзите. В периода, за който говоря, като международно постижение е и фактът, че ние станахме пълноправни членове на организацията EZA, за която ще намерите подробни сведения в отчета на международния отдел. Към всички тези организации сме изрядни, винаги в срок и искания размер сме заплащали своя членски внос. От формална законова гледна точка за Конфедерацията в резюме мога да кажа, че нямаме дългове, заеми, тежести. Нямаме акции, дивиденти и не правим бизнес.
Дотук бяха общите информации. Сега ще се опитам да дам една друга насока на доклада, да направя един опит за осъзнаване на този 26-годишен период, защото той повдига много въпроси. Особено у тези, с които започнахме в началото. Хора, които са 20 и повече години в тази организация. Колеги, които помнят 1989-1990 г. - времето на големите надежди, на големите митинги. Ние сме единствената организация, която остана, която оцеля от онова време! Организация, създадена в късния тоталитарен период. Всички други структури, клубове, партии са вече спомен, макар и техни представители да се появяват понякога в медиите. Ние единствени успяхме да устоим през тези 26 години, въпреки трудностите, въпреки натиска от ляво и от дясно, и от комунисти и от т. нар. демократи, да ни променят, да ни използват, да ни подчинят. Миналото не може да бъде върнато, корекции не могат да бъдат направени. Остава да се опитаме да го осъзнаем, да го осмислим, за да намерим отговор на въпроса - защо България днес е в това положение? А то е твърде незавидно. Къде се сгреши, какво се пропусна, какво можеше, а не направихме? Същевременно, трябва да си дадем ясна сметка, че България не е един изолиран остров сред световния бурен океан, че на нас ни влияят много процеси, които нямат своя зародиш на нашата земя, но които са достатъчно силни, за да влияят и на събитията, и на самите нас. Така че, имам смелостта да заявя пред вас, че живях достатъчно дълго и видях достатъчно много, пред очите ми бъдещето се превърна в история. Едно бъдеще, което е твърде различно от това, за което мечтаехме в началото. Твърде често в многобройните ми срещи, ставайки дума за България, колегите ми, а и не само те, се опитват да почерпят самочувствие от славното минало на тази държава. За истинско самочувствие, миналото е недостатъчно. Трябват аргументи и от настоящето!!! За съжаление, тук започва проблемът. Защото ако желаем да променим нещо, една държава, един народ, ако желаем да променим нас самите, трябва да си дадем ясна сметка какво е сегашното състояние на нещата.
Знам, че картината, която ще опиша за днешна България, няма да се хареса, особено на политиците, тъй като голяма част от отговорността за тази тъжна картина е тяхна. Естествено, не само тяхна, тя е всеобща отговорност, включително и наша, но това е реалността. Изминалият период от създаването на Подкрепа до сега и времето, в което живеем се характеризира с глобални драматични и болезнени процеси, рушащи вековните морални, нравствени и културни устои на християнската цивилизация. В последните години рухна надеждата ни и за един мирен свят. Едновременно с това, в глобален план не само у нас, се извършва неолиберална революция, която унищожава устоите и същината на капитализма. Такъв, какъвто имаше до 80-те години на 20-ти век, а именно националната държава, националната армия, масовото образование, всеобщото здравеопазване, ефективните социални системи, средната класа, синдикатите, свободният търговски пазар и свободното предприемачество. И този процес на унищожение е методичен, неотклоним и неотменим. България днес е в състояние на победена страна след дълга и унищожителна война, загубила милиони от своето население, с драстично намален трудов и икономически потенциал, без обща кауза, потъпкан национален дух, примирена и приела своето поражение. Беше създадена върхушка, самонарекла се елит от политици, бизнесмени, лица, свързани с бившата Държавна сигурност и БКП, общественици, криминални структури, широко разслоена с мощно влияние във всички сфери на обществения живот, за която българският народ не представлява никаква значима ценност. Промените в България бяха извършени с цинизъм, жестокост и грабеж, рядко срещани в историята, с грубо потъпкване на всички човешки права, с пълно незачитане на нуждите, болките и страданията на хората. След като бяха погазени всички Божи и човешки закони, в ход е цялостен разпад на системата от норми и ценности, и разрушаване на базовите елементи на културата, гарантиращи съществуването ни като народ и държава. Няма светини, идеали и ценности от историята ни, които да не са отречени, поругани и осквернени. Денонощно ни облъчва масирана пропаганда, която ни убеждава, че сме народ без значимост, жалък и посредствен. Нараства ескалацията на опитите за разбиване единството на българската нация, стигащи до открити провокации. Великата българска армия, страшилище за врагове и съюзници, не съществува. Спрямо българския народ се упражнява геноцид. Нивата на минималните работни заплати са по-ниски от тези в държави на Третия свят. Един милион и половина пенсионери и половин милион инвалиди живеят в глад, лишения и тотална мизерия. Трудовите възнаграждения на преобладаващата част от работещите, не са достатъчни да осигурят на тях и семействата им прилично жизнено равнище. Около 70% от българските домакинства не разполагат с доходи за нормална издръжка. Селища, вилни зони и отделни домове са подложени на бандитски нападения, убийства, грабеж и насилие във всевъзможните му форми. Лавинообразно нарастват мащабите на насилието срещу личността, на работното място и при изпълнение на трудовите задължения. Посегателствата срещу живота, здравето, честта и достойнството, собствеността са неразделна част от ежедневието ни. Институциите не служат на интересите на хората. Те са превзети от корупция, лични, групови и корпоративни интереси. Правораздаването с двойните си стандарти, в ролята си на слуга на силните на деня, основателно заслужи презрението на народа ни, както и негативните оценки на Европа. Българското земеделие, нашата вековна гордост, остана в миналото. Малките стопанства са в агония, броят им спрямо 2003 г. е намалял с 40%. Снимка: БГНЕС
/Следва/
Напиши коментар